Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ ШЕСТИ
Работна заплата
Глава деветнадесета
Заплатата на парче
Заплатата на парче е само превърната форма на заплатата по време, също както заплатата по време е превърната форма на стойността или на цената на работната сила.
При заплатата на парче на пръв поглед изглежда като че ли продадената от работника потребителна стойност не е функция на неговата работна сила, не е жив труд, а е труд, вече овеществен в продукта, и като че ли цената на този труд се определя не от дробта
както при заплатата по време, а от продуктивността на производителя45).
Преди всичко увереността, с която вярват в тази привидност, би трябвало вече да бъде силно разколебана от факта, че двете форми на работната заплата съществуват едновременно и успоредно в едни и същи отрасли на промишлеността. Например
„лондонските словослагатели работят обикновено на парче, а заплатата по време у тях е изключение. Обратното е при словослагателите в провинцията, където заплатата по време е правило, а заплатата на парче — изключение. Параходните дърводелци в лондонското пристанище получават заплата на парче, а във всички други английски пристанища — заплата по време.“46).
В едни и същи лондонски седларски работилници често пъти за един и същ труд на французите плащат на парче, а на англичаните — по време. В същинските фабрики, където изобщо преобладава работата на парче, някои трудови функции по технически причини не се поддават на такова измерване и затова се заплащат по време.47) Само по себе си обаче е ясно, че различните форми на изплащането на работната заплата никак не изменят нейната същност, макар че едната форма може да е по-благоприятна от другата за развитието на капиталистическото производство.
Нека обикновеният работен ден да има 12 часа, от които 6 заплатени и 6 незаплатени. Нека произведената през този ден стойност да е 6 шилинга, следователно произведената през един работен час стойност да е 6 пенса. Нека от опит да е установено, че един работник, който работи със средна степен на интензивност и сръчност и следователно в действителност употребява само обществено необходимото работно време за произвеждането на даден продукт, произвежда за 12 часа 24 единици продукт, независимо от това, дали те са отделни стокови единици или измерими части на един цялостен продукт. При тези условия стойността на тези 24 единици, като се извади съдържащата се в тях постоянна част на капитала, е 6 шилинга, а стойността на всяка отделна единица — 3 пенса. Работникът получава на единица продукт по 1½ пенса и по този начин за 12 часа изкарва 3 шилинга. Както при заплатата по време е безразлично дали ще приемем, че работникът работи 6 часа за себе си и 6 за капиталиста или че от всеки час едната половина работи за себе си, а другата за капиталиста — и тук е безразлично дали ще кажем, че всяка отделна единица продукт е наполовина заплатена и наполовина незаплатена, или че цената на 12 единици замества само стойността на работната сила, докато в другите 12 единици е въплътена принадената стойност.
Формата на заплатата на парче е също толкова ирационална, колкото и формата на заплатата по време. Докато напр. две единици стока — след като се приспадне стойността на погълнатите от тях средства за производство — като продукт на един работен час имат стойност 6 пенса, работникът получава за тях цена от 3 пенса. Заплатата на парче наистина не изразява непосредствено никакво стойностно отношение. Въпросът не е да се измери стойността на единицата продукт с въплътеното в нея работно време, а обратно — изразходваният труд на работника да се измери с броя на произведените от него единици продукт. При заплатата по време трудът се измерва с неговото непосредствено времетраене, при заплатата на парче — с количеството на продуктите, в които е сгъстен труд през определено времетраене48). Цената на самото работно време се определя в края на краищата чрез уравнението: стойността на еднодневния труд = еднодневната стойност на работната сила. Значи заплатата на парче е само модифицирана форма на заплатата по време.
Да разгледаме сега малко по-отблизо характерните особености на заплатата на парче.
Качеството на труда тук се контролира от самия продукт, който трябва да има средна доброкачественост, за да се получи пълната цена на парче. Заплатата на парче откъм тая страна става най-обилен източник на удръжки от заплатата и на капиталистически мошеничества.
Тя дава на капиталиста съвсем определена мярка на интензивността на труда. Само онова работно време, което е въплътено в предварително определено и установено от опита количество стоки, се смята за обществено необходимо работно време и се заплаща като такова. Затова в по-големите лондонски шивашки работилници определена единица от изработен продукт, като напр. жилетка и т. н., се нарича час, половин час и т. н., като смятат часа за 6 пенса. От практиката е известно колко е средният продукт на един час. При нови моди, поправки и т. н. се явяват спорове между господарите и работниците дали определена изработена единица продукт е равна на един час и т. н., докато и тук опитът реши въпроса. Подобно е положението и в лондонските работилници за мебели и т. н. Ако работникът няма средна продуктивност и затова не може да произведе определен минимум от дневния продукт — уволняват го49).
Тъй като качеството и интензивността на труда тук се контролират от формата на самата работна заплата, тази форма прави излишна значителна част от надзора върху работата. Поради това тя образува основата както на вече описаното съвременно домашно производство, така и на една йерархически разчленена система на експлоатация и потисничество. Тази система има две основни форми. Заплатата на парче облекчава, от една страна, вмъкването на паразити между капиталиста и наемния работник, пренаемане на труда (subletting of labour). Печалбата на посредниците произтича изключително от разликата между цената на труда, която плаща капиталистът, и онази част от тази цена, която те пък действително дават на работника50). Тази система в Англия носи характерното название „sweating system“ (потосмукачна система). От друга страна, заплатата на парче позволява на капиталиста да сключва договор само с главния работник — в манифактурата с шефа на групата, в мините с копача на въглищата и т. н., във фабриката със същинския машинен работник — по толкова и толкова на парче, на цена, срещу която главният работник сам поема вербуването и плащането на своите помощници. Експлоатацията на работниците от капитала тук се осъществява чрез експлоатация на работника от друг работник51).
Щом е дадена заплатата на парче, естествено работникът е лично заинтересован да напряга колкото може по-интензивно своята работна сила, а това помага на капиталиста да повиши нормалната степен на интензивността51а). Също така работникът е лично заинтересован да удължава работния ден, защото по този начин се покачва неговата надница или седмична заплата52). С това настъпва оная реакция, която вече описахме при заплатата по време, независимо от това, че удължаването на работния ден дори при постоянна заплата на парче само по себе си включва спадане на цената на труда.
При заплатата по време господства, с малко изключения, еднаква работна заплата за едни и същи функции, докато при заплатата на парче цената на работното време се измерва наистина чрез определено количество продукти, но надницата и седмичната заплата се мени в зависимост от индивидуалните различия между работниците, от които един в дадено време доставя само минимума продукт, друг — средното количество, а трети — повече от средната норма. По отношение на действителния доход тук се забелязват големи разлики според различната сръчност, сила, енергия, издръжливост и т. н. на индивидуалните работници53). Естествено това с нищо не изменя общото отношение между капитала и наемния труд. Първо, индивидуалните различия се изравняват в работилницата, взета като цяло, така че тя за определено работно време произвежда средния продукт, и платената целокупна работна заплата ще бъде средната заплата за дадения производствен отрасъл. Второ, отношението между работна заплата и принадена стойност остава непроменено, тъй като на индивидуалната заплата на отделния работник отговаря индивидуално изработеното от него количество принадена стойност. Но по-голямата свобода, която заплатата на парче дава на индивидуалността, цели да развие у работниците, от една страна, тяхната индивидуалност, а с това и чувството на свобода, самостоятелност и самоконтрол, а от друга страна — взаимната конкуренция помежду им. Затова заплатата на парче има тенденция — с покачването на индивидуалните работни заплати над средното равнище да понижава самото това равнище. Но там, където определена заплата на парче отдавна вече се е затвърдили по традиция и поради това нейното намаление е създавало особени мъчнотии, господарите по изключение са прибягнали и до насилственото ѝ превръщане в заплата по време. Против това напр. беше насочена голямата стачка на тъкачите на ширити в Ковънтри през 1860 г.54). И най-сетне работата на парче е една от главните опори на описаната по-горе система на заплащане на час55).
От досегашното изложение следва, че заплатата на парче е онази форма на работната заплата, която най-много отговаря на капиталистическия начин на производство. Макар и да не е нова — тя официално фигурира, наред със заплатата по време, между другото и във френските и английските работнически статути от 14 век, — тя получава по-значително разпространение едва през време на същинския манифактурен период. През периода на бурните устреми на едрата индустрия, особено от 1797 до 1815 г., тя служи като лост за удължаване на работното време и за понижаване на работната заплата. Твърде важен материал за движението на работната заплата в този период намираме в сините книги: „Report and Evidence from the Select Committee on Petitions respecting the Corn Laws“ (парламентарна сесия 1813-1814 г.) и „Reports from the Lords' Committee on the state of the Growth, Commerce, and Consumption of Grain, and all Laws relating thereto“ (сесия 1814-1815 г.). В тях намираме документалното доказателство за непрекъснатото спадане на цената на труда от началото на антиякобинската война. Напр. в тъкачеството заплатата на парче била толкова спаднала, че въпреки твърде удължения работен ден дневната заплата е била по-ниска от преди.
„Реалният доход на тъкача е много по-малък от по-рано: неговото превъзходство над обикновения работник, което отначало е било твърде голямо, сега почти изцяло е изчезнало. Наистина разликата между заплатите за квалифициран и обикновен труд сега е много по-незначителна, отколкото в който и да било предишен период“56).
Колко малко полза е принесла на земеделския пролетариат увеличената при работата на парче интензивност и продължителност на труда, показва следното място, заето от един памфлет в полза на лендлордовете и арендаторите:
„Много по-голяма част от земеделските операции се извършва от хора, наети на ден или на парче. Тяхната седмична заплата е около 12 шилинга; и макар че може да се предположи, че при заплата на парче, която подтиква към по-напрегнат труд, работникът припечелва 1 шилинг или дори 2 шилинга повече, отколкото при седмичната заплата — все пак, като пресметнем целия му приход, ще намерим, че неговата загуба на работно време през течение на годината балансира тази добавка... По-нататък, общо взето, ще намерим, че заплатите на тези хора се намират в известно отношение спрямо цената на необходимите средства за живот, така че мъж с две деца е в състояние да издържа семейството си, без да прибягва за помощ до енорията.“57)
Малтус забелязал тогава по повод на фактите, публикувани от парламента:
„Да си призная, аз гледам с незадоволство голямото разпространение на практиката на заплата на парче. Тежкият труд от по 12 или 14 часа на денонощие за по-дълги периоди от време е наистина прекомерен за едно човешко същество.“58).
В подчинените на фабричните закони работилници заплатата на парче става общо правило, защото там капиталът може да разширява работния ден само интензивно59).
С изменението на производителността на труда едно и също количество продукт изразява различно работно време. Следователно — изменя се и заплатата на парче, тъй като тя е ценов израз на определено работно време. В нашия гореприведен пример за 12 часа бяха произведени 24 единици продукт, докато новопроизведената стойност през тия 12 часа беше 6 шилинга, еднодневната стойност на работната сила — 3 шилинга, цената на работния час — 3 пенса, а заплатата за единица продукт 1½ пенса. В единица продукт беше всмукан ½ работен час. Но ако напр. поради удвоена производителност на труда същият работен ден даде 48 единици вместо 24 и ако всички други условия останат непроменени — заплатата на парче ще спадне от 1½ на 3/4 пенса, тъй като всяка единица продукт сега представлява 1/4, а не ½ от работния час. 24 х 1½ пенса = 3 шилинга, също както 48 х 3/4 пенса = 3 шилинга. С други думи: заплатата на парче се понижава в същото съотношение, в което расте броят на произведените за същото време единици продукт60), и следователно, в което се намалява работното време, изразходвано за същата единица продукт. Това изменение на заплатата на парче, макар и чисто номинално, предизвиква постоянни борби между капиталиста и работника: било защото капиталистът използва този претекст, за да намали наистина цената на труда, било защото повишената производителна сила на труда се придружава от повишена интензивност на последния, било пък защото работникът взема сериозно привидността на заплатата на парче, като че ли му се заплаща неговият продукт, а не неговата работна сила, и затова се противи на всяко понижение на заплатата, на което не отговаря намаляване на продажната цена на стоката.
„Работниците зорко следят цената на суровия материал и цената на произведените блага и по такъв начин могат точно да пресмятат печалбите на своите господари“61).
Такива претенции капиталът с право отхвърля като грубо неразбиране природата на наемния труд.62) Той надава вой против тази дързост на работниците да облагат в своя полза напредъка на промишлеността и без заобикалки заявява, че работниците изобщо няма какво да се интересуват от производителността на собствения си труд63).
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
45) „Системата на работа на парче характеризира една епоха в историята на работника; тя стои на средата между положението на простия надничар, който зависи от волята на капиталиста, и положението на кооперативния работник, който в недалечно бъдеще обещава да обедини в свое лице работника и капиталиста. Работниците на парче фактически са си сами господари, даже когато работят с капитала на предприемача.“ (John Watts, „Trade Societies and Strikes, Machinery and Co-operative Societies“, Manchester, 1865, p. 52, 53). Цитирам това съчиненийце, защото то е същинска помийна яма за всички отдавна вече прогнили апологетични баналности. Същият господин Уотс по-рано се е занимавал с оуенизъм и публикувал в 1842 г. друго едно съчиненийце: „Facts and Fictions of Political Economists“, където между другото обявява собствеността за грабеж. Но това е стара работа.
46) Т. J. Duning, „Trades Unions and Strikes“, London, I860, стр. 22.
47) Ето как едновременното съвместно съществуване на тия две форми на работната заплата поощрява мошеничествата на фабрикантите: „В една фабрика са заети 400 души, от които половината работят на парче и непосредствено са заинтересовани да работят по-дълго време. Другите 200 души получават надница, работят също тъй дълго, както и първите, но не получават нищо за извънредното време... Трудът на тия 200 души в продължение на половин час на ден се равнява на 50 часа труд на един човек, или на 5/6 от седмичния труд на един човек, и е твърде осезателна печалба за предприемача.“ („Reports of Insp. of Fact. for 31st October I860“, p. 9). „Работата свръх установените норми все още преобладава в значителен размер, и то в повечето случаи самият закон осигурява невъзможността да се открие тази злоупотреба и виновните да бъдат наказани. В много предишни отчети аз посочих... каква несправедливост се извършва по отношение на всички работници, които получават заплата не на парче, а на седмица.“ (Леонард Хорнър в „Reports of Insp. of Fact. for 30th April 1859“, p. 8, 9).
48) „Работната заплата може да се измерва по два начина: или с времетраенето на труда, или с неговия продукт.“ („Abrégé élémentaire des principes de l'Economie Politique“, Paris, 1796, p. 32). Авторът на това анонимно съчинение е Ж. Гарние.
49) „Предават му (на предача) известно тегло памук и той е длъжен след определено време да върне в замяна известно тегло конци или прежда с известна степен на тънкост; плащат му по толкова и толкова за фунт от това, което той предава. Ако неговата работа по качество не е задоволителна, глобяват го; ако количеството е по-малко от минимума, установен за през определено време, уволняват го и вземат по-способен работник.“ (Urе, „Philosophy of Manufactures“, р. 316, 317).
50) „Когато продуктът на труда минава през много ръце и всички те искат да участват в печалбата, докато само последният извършва работата, става така, че заплатата, която накрая достига до работничката, е извънредно нищожна.“ („Children's Employment Commission, 2nd Report“, p. LXX, № 424).
51) Дори апологетът Уотс бележи: „Би било голямо подобрение на системата на заплата на парче, ако всички работници, които работят една работа, биха били съдружници в договора, всеки според способностите си, вместо един човек да е заинтересован да преуморява другарите си за своя собствена изгода.“ (John Watts. „Trade Societies and Strikes, Machinery and Co-operative Societies“. Manchester, 1865, p. 53). За низостите на тази система виж „Children's Employment commission 3rd Report“, p. 66, №22; p. 11, №124 ; p. XI, №13, 53, 59 и т. н.
51а) Твърде често изкуствено подпомагат този естествен резултат. Напр. в машиностроителното производство в Лондон се смята за обичаен трик капиталистът да избира за шеф на известна група работници някого с изключителна физическа сила и сръчност. Той му плаща всеки три месеца или в други срокове извънредна заплата при условие той пък да направи всичко възможно, за да подбутва към крайно усърдие другите работници, които получават само обикновена заплата... Без никакви по-нататъшни коментарии това обяснява оплакванията на капиталистите, че трейдюнионите „парализират енергията, голямата сръчност и работната сила.“ („stinting the action, superior skill and working power“) (Dunning, цит. съч., стр. 23). Тъй като авторът сам е работник и секретар на един трейдюнион, някой може да сметне това за преувеличено. Но погледнете напр. във високопочтената агрономическа енциклопедия на Дж. Ч. Мортон на „Работник“, където тоя метод се препоръчва на фермерите като изпитан.
52) „Всички, които получават заплата на парче... имат изгода от нарушението на узаконените граници на труда. Тази готовност да работят свръхвреме може да се наблюдава особено у жените, които работят като тъкачки и мотачки.“ („Rep. of Insp. of Fаct. for 30th April 1858“, p. 9). „Тази система на заплата на парче, толкова изгодна за капиталиста... се стреми направо към това, да подбужда младия грънчар да работи прекомерно продължително време в течение на 4-те или 5-те години, през които той получава заплата на парче, но по твърде ниска цена. Това е една от главните причини за физическото израждане на грънчарите.“ („Children's Employment Commission ist Rep.“, p. XIII).
53) „Където в някой занаят трудът се заплаща на парче, значи на акорд... заплатите могат твърде съществено да се различават помежду си по размери... Но при надница те имат обикновено еднакъв размер... признат от господаря и работника като средна заплата за средната производителност на работниците в дадения занаят.“ (Duninng, цит, съч., стр. 17).
54) „Трудът на занаятчийските калфи се регулира на ден или на парче (à la journée ou à la pièce)... Maйсторите приблизително знаят колко могат да изработят на ден работниците във всеки занаят и затова често пъти им плащат според извършената работа; така тия калфи, в свой собствен интерес, работят колкото могат, без всякакъв особен надзор.“ (Cantillon. „Essai sur la Nature du Commerce en général“, ed. Amsterdam 1756, p. 18, 202. Първото издание е излязло в 1756 г.). И така, Кантилон, от когото изобилно са заимствали Кене, сър Джеймс Стюарт и А. Смит, тук вече представя заплатата на парче като само модифицирана форма на заплатата по време. Френското издание на Кантилон в заглавието е наречено превод от английски, но английското издание: „The Analysis of Trade, Commerce etc. by Philip Cantillon, late of the City of London, Merchant“ не само че е от по-късна дата (от 1759 г.), но и по своето съдържание се оказва по-късна преработка. Така напр. във френското издание Хюм още не е споменат, докато пък в английското издание Пети вече почти не фигурира. Английското издание има по-малко теоретично значение, но пък съдържа най-различни подробности за английската търговия, за търговията с благородни метали и т. н., които липсват във френския текст. Затова думите в заглавието на английското издание: „Taken chiefly from the Manuscript of a very ingenious Gentleman deceased, and adapted etc.“ [„заето главно от ръкописа на един високодаровит джентълмен, сега покойник, и приспособено и т. н.“] изглеждат нещо повече от проста и обикновена за онова време измислица.[159]
55) „Колко често сме виждали, че в известни работилници са наети много повече работници, отколкото са действително нужни в момента. Често пъти наемат работници в очакване на някаква още несигурна, а понякога дори въображаема работа: понеже плащат на парче, казват си, че не рискуват нищо, тъй като всички загуби във време падат върху безработните.“ (H. Grégoir, „Les Typographes devant le Tribunal Correctionnel de Bruxelles“, Bruxelles, 1855, p. 9).
56) „Remarks on the Commercial Policy of Great Britain“, London 1815, p. 48.
57) „A Defence of the Landowners and Farmers of Great Britain“, London, 1814, p. 4, 5.
58) Malthus, „Inquiry into the Nature etc. of Rent“, London 1815.
59) „Работниците, на които се плаща на парче, вероятно са 4/5, от всички работници във фабриките.“ („Rep. of. Insp. of. Fact. for 30th April 1858“, p. 9).
60) „Измерва се точно производителната сила на неговата предачна машина и заедно с нарастването на нейната производителна сила, макар и не наравно с това нарастване, се намалява размерът на заплащане на извършената с нея работа.“ (Ure, „Philosophy of Manifactures“, p. 317). Юър сам опровергава последната апологетична бележка. Той признава, че напр. при едно удължаване на мюлжинето от самото това удължаване произтича добавъчен труд. Така че трудът не се намалява в същата степен, в която расте неговата производителна сила. По-нататък: „Чрез това уголемяване производителната сила на машината се увеличава с 1/5. В такъв случай размерът на заплатата на предача няма да остане предишният — но тъй като размерът на неговата заплата не се намалява с 1/5, това усъвършенстване ще увеличи неговия паричен приход за всеки даден брой часове.“ — но... но — „предидущата констатация изисква известно ограничение... от своя добавъчен половин шилинг предачът трябва да плаща нещо повече за непълнолетните си помощници, а освен това се изтикват възрастни работници.“ (пак там, стр. 320, 321), което съвсем не говори за тенденция към нарастване на работната заплата.
61) Н. Fawcett, „The Economic Position of the British Labourer“, Cambridge and London, 1865, p. 178.
62) В лондонския „Standard“ от 26 октомври 1861 г. намираме отчета за един процес на фирмата Джон Брайт и съдружие пред Рочделския съд, пред който фирмата „привлякла на съд по обвинение в сплашване на работниците представителите на трейдюниона на килимарските тъкачи. Съдружниците на фирмата Брайт били въвели нови машини, които трябвало да произвеждат 240 ярда килим за същото време и със същия труд (!), които по-рано са били необходими за произвеждането на 163 ярда. Работниците нямали никакво право да участват в печалбата, произлизаща от това, че техните предприемачи влагат своя капитал в механическите усъвършенствания. Предвид на това господа Брайт предложили да се намали нормата на заплатата от 1½ пенса за ярд на 1 пенс, като оставили доходите на работниците за същото количество труд такива, каквито са били по-рано. Но тук има номинално намаление, за което, както се твърди, работниците не са били предварително предупредени.
63) „Трейдюнионите в своя стремеж да поддържат работната заплата се стараят да вземат участие в печалбите, които произлизат от усъвършенстването на машините!“ (какъв ужас!...) „Те искат по-висока заплата, защото трудът се съкратява... с други думи, те се стремят да установят данък върху индустриалните усъвършествания.“ („On Combination of Trades“, New Edit., London, 1834, p. 42).
БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА
[159] Автор ка книгата „Essai sur la nature du commerce en général“ („Есе за природата на търговията изобщо“) е Ричард Кантильон. Тя била преработена за издаване в Англия от роднината на Ричард Кантильон Филип Кантильон.