Съдържание на „Капиталът. Първи том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга I.

Процесът на производството на капитала

1867

ОТДЕЛ ВТОРИ
Превръщането на парите в капитал

Глава четвърта
Превръщане на парите в капитал

 

1. ВСЕОБЩАТА ФОРМУЛА НА КАПИТАЛА

Стоковото обръщение е изходната точка на капитала. Стоковото производство и развитото стоково обръщение, търговията, образуват историческите предпоставки, при които той възниква. Световната търговия и световният пазар откриват през XVI век съвременната история на капитала.

Ако оставим настрана вещественото съдържание на стоковото обръщение, размяната на различните потребителни стойности, и разгледаме само икономическите форми, които се пораждат от този процес, ще намерим, че парите представляват неговия последен продукт. Този последен продукт на стоковото обръщение е първата форма на проявление на капитала.

Исторически капиталът навсякъде противостои на поземлената собственост, отначало във формата на пари, като парично богатство, като търговски капитал и като лихварски капитал.1) Обаче не е дори нужно да се връщаме към историята на появяването на капитала, за да разпознаем парите като негова първа форма на проявление. Тази история всекидневно се разиграва пред нашите очи. Всеки нов капитал излиза на сцената, т. е. на пазара, на стоковия пазар, на пазара на труда или на паричния пазар, все още като пари — пари, които чрез определени процеси трябва да се превърнат в капитал.

Парите като пари и парите като капитал се различават отначало само по своята различна форма на обръщение.

Непосредствената форма на стоковото обръщение е С—П—С, т. е. превръщане на стока в пари и, обратно, превръщане на пари в стока, продажба заради покупка. Но наред с тази форма ние намираме една втора, специфично различна от нея — формата П—С—П, т. е. превръщане на пари в стока и, обратно, превръщането на стоката в пари, покупка заради продажба. Пари, които в своето движение описват този последен цикъл, се превръщат в капитал, стават капитал и вече по своето предназначение са капитал.

Нека разгледаме по-отблизо обръщението П—С—П. То преминава, подобно на простото стоково обръщение, през две противоположни фази. В първата фаза, П—С, покупката, парите се превръщат в стока. Във втората фаза, С—П, продажбата, стоката се превръща обратно в пари. Двете фази образуват заедно единен процес, в който парите се разменят срещу стока и след това същата стока отново се разменя срещу пари, купува се стока, за да се продаде, или ако пренебрегнем формалните различия между покупка и продажба — купува се с парите стока и със стоката се купуват пари.2) Резултатът, в който угасва целият процес, е размяна на пари срещу пари, П—П. Ако аз купя за 100 ф. ст. 2000 фунта памук и отново продам тези 2000 фунта памук за 110 ф. ст., то в края на краищата аз съм разменил 100 ф. ст. срещу 110 ф. ст., т. е. пари срещу пари.

Наистина очевидно е, че процесът на обръщението П—С—П би бил безсмислен и безсъдържателен, ако по неговия околен път бихме искали да разменяме една парична стойност срещу същата парична стойност, напр. 100 ф. ст. срещу 100 ф. ст. Несравнено по-прост и по-сигурен би си останал методът на събирача на съкровище, който задържа своите 100 ф. ст., вместо да ги излага на опасностите на обръщението.

От друга страна, все едно дали търговецът продава купения от него за 100 ф. ст. памук за 110 ф. ст. или за 100 ф. ст., или дори за 50 ф. ст. — във всеки случай неговите пари описват едно своеобразно и оригинално движение, съвсем различно от онова при простото стоково обръщение, когато напр. селянинът продава жито и с така получените пари купува дрехи. Така че най-напред трябва да се охарактеризират различията във формата между кръгооборотите П—С—П и С—П—С. Същевременно това ще разкрие и разликата в съдържанието, която се крие зад тези различия във формата.

Нека видим най-напред какво общо имат двете форми.

Двата кръгооборота се разпадат на същите две противоположни фази С—П, продажба, и П—С, покупка. Във всяка от двете фази си противостоят същите два вещни елемента, стока и пари — и две лица в едни и същи характерни икономически маски, купувач и продавач. Всеки от двата кръгооборота представлява единството на същите противоположни фази, като и в двата случая това единство се постига чрез появяването на три контрагента, от които единият само продава, другият само купува, а третият последователно купува и продава.

Но онова, което още отначало разделя двата кръгооборота С—П—С и П—С—П, е обратният ред на същите противоположни фази на обръщението. Простото стоково обръщение започва с продажбата и свършва с покупката, а обръщението на парите като капитал започва с покупката и свършва с продажбата. Изходна и крайна точка на движението там е стоката, а тук — парите. В целия процес посредничат в първата форма парите, а във втората, наопаки — стоката.

В обръщението С—П—С парите в края на краищата се превръщат в стока, която служи като потребителна стойност. Следователно тук парите са окончателно изразходвани. В противоположната форма П—С—П купувачът, напротив, дава пари, за да получи пари като продавач. При покупката на стоката той пуска пари в обръщението, за да ги изтегли отново от него чрез продажбата на същата стока. Той пуска парите само с коварната мисъл пак да ги пипне. Затова те са само авансирани.3)

Във формата С—П—С едни и същи пари сменят два пъти мястото си. Продавачът ги получава от купувача и плаща с тях на другия продавач. Целият процес, който започва с получаването на пари срещу стока, приключва с даването на пари срещу стока. Обратното е във формата П—С—П. Не едни и същи пари, а една и съща стока сменя тук два пъти мястото си. Купувачът я получава от ръцете на продавача и я предава в ръцете на друг купувач. Както в простото стоково обръщение двукратното преместване на едни и същи пари довежда до окончателното им преминаване от едни ръце в други, така тук двукратното преместване на една и съща стока довежда до връщането на парите към тяхната първоначална изходна точка.

Връщането на парите към тяхната изходна точка не зависи от това, дали стоката се продава по-скъпо, отколкото е била купена, или не. Това обстоятелство влияе само върху величината на връщащата се парична сума. Самото явление на връщането се извършва, щом купената стока бъде отново продадена, т. е. щом бъде напълно описан кръгооборотът П—С—П. Следователно тук намираме осезателно явна разлика между обръщението на парите като капитал и тяхното обръщение просто като пари.

Кръгооборотът С—П—С е напълно завършен, щом парите, получени от продажбата на една стока, отново се изразходват чрез покупката на друга стока. Ако все пак се получи връщане на парите към тяхната изходна точка, то това става само поради възобновяването или повторението на целия процес. Ако аз продам един квартер пшеница за 3 ф. ст. и за тези 3 ф. ст. купя дрехи, тогава за мен 3-те ф. ст. са изразходвани окончателно. Аз нямам повече никаква работа с тях. Те принадлежат на търговеца на дрехи. Но ако продам още един квартер пшеница, то парите се връщат при мен, обаче не поради първата сделка, а поради нейното повторение. Те пак ще се отдалечат от мен, щом завърша втората сделка и отново купя нещо. Така че в обръщението С—П—С изразходването на парите няма нищо общо с тяхното връщане. Напротив, в П—С—П връщането на парите е обусловено от самия начин на тяхното изразходване. Без това връщане операцията е несполучлива или процесът е прекъснат и още недовършен, понеже липсва неговата втора фаза —  заключителната продажба, която допълня покупката.

Кръгооборотът С—П—С има за изходна точка една стока и за крайна точка друга стока, която излиза от обръщението и влиза в потреблението. Затова негова крайна цел е потреблението, задоволяването на потребности, с една дума — потребителната стойност. Напротив, кръгооборотът П—С—П изхожда от полюса на парите и в края на краищата се връща към същия полюс. Затова негова движеща сила и определяща цел е самата разменна стойност.

В простото стоково обръщение двете крайни точки имат една и съща икономическа форма. И двете са стока. Те са стоки с една и съща величина на стойността. Но те са качествено различни потребителни стойности, напр. жито и дрехи. Тук съдържание на движението съставя размяната на продуктите, размяната на различните вещества, в които се изразява общественият труд. Другояче е в обръщението П—С—П. На пръв поглед то изглежда безсъдържателно, тъй като е тавтологично. Двете крайни точки имат една и съща икономическа форма. И двете са пари, следователно не са качествено различни потребителни стойности, тъй като именно парите са онази превърната форма на стоките, в която са заличени техните особени потребителни стойности. Да размениш най-напред 100 ф. ст. срещу памук и след това отново същия памук срещу 100 ф. ст., т. е. да размениш по околен път пари срещу пари, същото срещу същото — една такава сделка изглежда колкото безцелна, толкова и нелепа.4) Една парична сума може изобщо да се различава от друга парична сума само по своята величина. Така че процесът П—С—П дължи своето съдържание не на някакво качествено различие на неговите крайни точки, тъй като те и двете са пари, а само на тяхното количествено различие. В резултат на този процес от обръщението се извличат повече пари, отколкото са били хвърлени в него в началото. Памукът, който е бил купен за 100 ф. ст., се препродава напр. за 100 + 10 ф. ст., или за 110 ф. ст. Така че пълната форма на този процес е П—С—П', където П' = П + ΔП, т. е. е равно на първоначално авансираната парична сума плюс един прираст. Този прираст, или добавка към първоначалната стойност, аз наричам —  принадена стойност (surplus value). По този начин първоначално авансираната стойност не само се запазва в обръщението, но в него тя изменя и своята величина, прибавя и известна принадена стойност или увеличава стойността си [verwertet sich]. Именно това движение я превръща в капитал.

Наистина възможно е и във формата С—П—С двете крайни точки, С и С, напр. житото и дрехите, да представляват количествено различни стойностни величини. Селянинът може да продаде житото си по-високо от неговата стойност или да купи дрехите под стойността им. От друга страна, той може да бъде излъган от търговеца на дрехи. Но такова различие в стойността остава за тази форма на обръщение чисто случайно. Тя никак не загубва своя смисъл и значение — както става при процеса П—С—П, — ако двата полюса, напр. житото и дрехите, са еквиваленти. Напротив, тук тяхната равностойност е по-скоро условие за нормалния ход на процеса.

Повтарянето или възобновяването на продажбата заради покупка, както и самият този процес, има за своя мярка и цел един лежащ вън от този процес краен резултат — потреблението, задоволяването на определени потребности. Напротив, при покупката с цел да се продаде началото и краят са едно и също нещо, а именно пари, разменна стойност, и вече поради това движението е безкрайно. Наистина, от П вече е станало П+ΔП, от стоте фунта стерлинги — 100 + 10. Но разгледани само качествено, 110 ф. ст. са същото нещо, каквото са и 100 ф. ст. — именно пари. А количествено тези 110 ф. ст. са ограничена стойностна сума, каквато са и 100-те ф. ст. Ако 110-те ф. ст. биха били изразходвани като пари, те биха излезли от своята роля. Те биха престанали да бъдат капитал. Извадени от обръщението, те се вкаменяват като съкровище и към тях не ще прирасне нито един фартинг, дори и да биха лежали до второ пришествие. Така че ако става въпрос за нарастване на стойността, то за нарастването на 110 ф. ст. съществува същата потребност, както и за 100 ф. ст., понеже и двете суми са ограничени изрази на разменната стойност и следователно и двете имат еднакво призвание —  чрез разширение да се приближават към абсолютното богатство. Наистина първоначално авансираната стойност от 100 ф. ст. за момент се различава от прираслата към нея през време на обръщението принадена стойност от 10 ф. ст., но тази разлика веднага пак изчезва. Като краен резултат на процеса не се явява на една страна първоначалната стойност от 100 ф. ст., а на друга — принадената стойност от 10 ф. ст. Това, което се явява като резултат, е една единна стойност от 110 ф. ст., която има същата форма, както и първоначалните 100 ф. ст., и поради това отново може да започне процеса на нарастването си. В края на движението се явяват пари, които образуват начало на ново движение.5) Затова краят на всеки отделен кръгооборот, в който се извършва покупка с цел да се продаде, от само себе си съставя начало на нов кръгооборот. Простото стоково обръщение — продажбата с цел да се купи — служи като средство за постигането на един краен резултат, лежащ вън от обръщението — присвояване на потребителни стойности, задоволяване на потребности. Напротив, обръщението на парите като капитал е самоцел, тъй като нарастването на стойността се осъществява само в пределите на това постоянно подновявано движение. Поради това движението на капитала е безгранично.6)

Като съзнателен носител на това движение притежателят на пари става капиталист. Неговата личност, или по-скоро неговият джоб, става изходна и възвратна точка на парите. Обективното съдържание на това обръщение — нарастването на стойността — е неговата субективна цел, и само доколкото нарастващото присвояване на абстрактното богатство съставя единствения движещ мотив на неговите операции, той функционира като капиталист или като олицетворен, надарен с воля и съзнание капитал. Така че потребителната стойност никога не трябва да се схваща като непосредствена цел на капиталиста.7) Нито пък и единичната печалба — а само безспирното движение към нова печалба.8) Този нагон към абсолютно обогатяване, този страстен ламтеж за стойност9) е обща за капиталиста и за събирача на съкровища, но докато събирачът на съкровища е само смахнат капиталист, капиталистът е разумен събирач на съкровища. Безспирното нарастване на стойността, към което се стреми събирачът на съкровища с това, че се старае да спаси парите от обръщението10), по-разумният капиталист го постига, като постоянно наново ги предава на обръщението10а).

Самостоятелните форми, т. е. паричните форми, които стойността на стоките приема в простото обръщение, само служат на стоковата размяна и изчезват в крайния резултат на движението. Напротив, в обръщението П—С—П и стоката, и парите функционират само като различни начини на съществуване на самата стойност — парите като всеобщ, а стоката като особен и, тъй да се каже, замаскиран начин на нейното съществуване.11) Стойността постоянно преминава от едната форма в другата, без да се губи в това движение, и по този начин се превръща в един автоматично действащ субект. Ако фиксираме отделните форми на проява, каквито последователно приема самонарастващата стойност в своя жизнен кръгооборот, то ще получим следните определения: капитал са парите, капитал е стоката.12) Но в действителност стойността тук става субект на един процес, в който тя при постоянна смяна между паричната и стоковата форма сама изменя своята величина, отблъсква се във вид на принадена стойност от самата себе си като първоначална стойност, самонараства. Защото движението, в което тя присъединява към себе си принадена стойност, е нейно собствено движение, следователно и нарастването ѝ е самонарастване. Тя е придобила магическата способност да създава стойност, защото самата е стойност. Тя ражда живи малки или поне снася златни яйца.

Като самонарастващ субект на този процес, в който стойността ту приема, ту смъква от себе си паричната и стоковата форма, като обаче при тези превръщания се запазва и нараства, стойността има нужда преди всичко от една самостоятелна форма, в която да се констатира нейното тъждество със самата себе си. Тази форма тя притежава само в парите. Затова те образуват изходната и крайната точка на всеки процес на самонарастване на стойността. Стойността беше 100 ф. ст., сега е 110 ф. ст. и т. н. Но самите пари играят тук само ролята на една форма на стойността, защото тя има две форми. Ако не приемат стоковата форма, парите не стават капитал. Така че тук парите не се явяват полемично срещу стоката, както при образуването на съкровища. Капиталистът знае, че всички стоки, колкото и парцаливи да изглеждат и колкото и лошо да миришат, мислено и действително са пари, вътрешно са обрязани евреи, и при това чудотворни средства от пари да се правят повече пари.

Ако в простото обръщение стойността на стоките — в противовес на тяхната потребителна стойност — получава в най-добрия случай самостоятелната форма на парите, то тук тя изведнъж се явява като саморазвиваща се, самодвижеща се субстанция, за която стоката и парите са само нейни форми. Дори нещо повече. Вместо да представлява стокови отношения, стойността сега влиза, така да се каже, в частно отношение със себе си. Тя като първоначална стойност се различава от себе си като принадена стойност, както бог- отец се различава от себе си като бог-син, а и двамата са на една и съща възраст и в действителност са едно лице. Защото само чрез принадената стойност от 10 ф. ст. авансираните 100 ф. ст. стават капитал, а щом те станат такъв, щом бъде създаден бог-син, а чрез сина — и бог-отец — различното между тях отново изчезва и двете са едно: 110 ф. ст.

Така че стойността става самодвижеща се стойност, самодвижещи се пари, и като такава — капитал. Тя излиза от сферата на обръщението, отново навлиза в нея, запазва се и се умножава в нея, излиза от нея уголемена и винаги отново започва същия кръгооборот. 13) П—П', това е пари, които раждат пари — money which begets money — гласи описанието на капитала в устата на неговите първи тълкуватели, меркантилистите.

Наистина, покупката с цел да се продаде или, по-точно казано: покупката с цел да се продаде по-скъпо, П—С—П', изглежда на пръв поглед като форма, свойствена само на един вид капитал, на търговския капитал. Но и промишленият капитал е пари, които се превръщат в стока и чрез продажба на стоката отново се превръщат в повече пари. Актове, които евентуално се извършват между покупката и продажбата вън от сферата на обръщението, никак не изменят тази форма на движение. Най-сетне, в лихвоносния капитал обръщението П—С—П' се явява в съкратен вид, резултатът му идва без посредничество, така да се каже, в лапидарен стил, като П—П', като пари, които направо са равни на повече пари, като стойност, която е по-голяма от самата себе си.

Така че в действителност П—С—П' е общата формула на капитала, както той непосредствено се явява в сферата на обръщението.

 

2. ПРОТИВОРЕЧИЯ НА ОБЩАТА ФОРМУЛА

Формата на обръщение, в която парите се излюпват като капитал, противоречи на всички по-рано развити закони за природата на стоката, на стойността, на парите и на самото обръщение. Това, което я различава от простото стоково обръщение, е обратният ред на същите два противоположни процеса — продажбата и покупката. Но как една такава чисто формална разлика може да преобразува природата на тези процеси?

Нещо повече. Този обратен ред съществува само за един от тримата приятели, които участват в сделката. Като капиталист аз купувам стока от А и я продавам на В, докато като прост стокопритежател аз продавам стока на В, а след това купувам стока от А. За деловите приятели А и В тази разлика не съществува. Те се явяват само като купувачи или продавачи на стоки. Аз самият им противостоя и в двата случая като притежател на пари или като стокопритежател, като купувач или като продавач. И в двете последователни метаморфози противостоя на едното лице само като купувач, на другото само като продавач, на едното само като пари, на другото само като стока, но на нито едно от тях не противостоя като капитал или капиталист или представител на нещо, което да е нещо повече от пари или стока или да може да извършва някакво друго действие освен това на парите или на стоката. За мен покупката от А и продажбата на В съставляват един последователен ред. Но връзката между тези два акта съществува само за мен. А не се интересува за моята сделка с В, а В не се интересува за моята сделка с А. Ако бих искал да им обясня моята особена заслуга, която се състои в преобръщането на последователния ред, те биха ми доказали, че аз греша относно самата последователност на реда и че цялата сделка не е започнала с покупка и не е завършила с продажба, а наопаки — започнала е с продажба и е завършила с покупка. И наистина, моят пръв акт, покупката, е от гледна точка на А продажба, а моят втори акт, продажбата, е от гледна точка на В покупка. Но не стига това — А и В ще заявят, че целият този последователен ред е съвсем излишен фокус. А би могъл да продаде стоката направо на В, а В да я купи направо от А. С това цялата сделка се превръща в един едностранен акт на обикновеното стоково обръщение — от гледна точка на А като проста продажба, а от гледна точка на В като проста покупка. Така че с изменението в последователността на реда ние не сме излезли вън от сферата на простото стоково обръщение и трябва да разгледаме въпроса, дали тя по своята природа допуска нарастване на влизащите в нея стойности и следователно образуване на принадена стойност.

Да вземем процеса на обръщението в оная негова форма, в която той се представя като проста размяна на стоки. Такъв е случаят винаги, когато и двамата стокопритежатели купуват стоки един от друг и с настъпването на срока на плащанията взаимно уравняват своите парични задължения. Тук парите служат само като сметни пари; те изразяват стойността на стоките в техните цени, но не противостоят вещно на самите стоки. Колкото се отнася до потребителната стойност, ясно е, че и двете разменящи лица могат да спечелят. И двете лица отчуждават свои стоки, които като потребителни стойности са безполезни за тях, и получават стоки, нужни им за употребление. Но ползата от сделката може дори да бъде още по-голяма. А, който продава вино и купува жито, произвежда може би повече вино, отколкото в същото работно време би могъл да произведе селянинът В, а селянинът В в същото работно време произвежда повече жито, отколкото би произвел винопроизводителят А. По такъв начин А получава за същата разменна стойност повече жито, а В — повече вино, отколкото биха имали, ако всеки от тях би бил принуден сам да си произвежда жито и вино, без да прибягва до размяна. Така че по отношение на потребителната стойност може да се каже, че „размяната е сделка, при която печелят и двете страни.14) Другояче стои въпросът с разменната стойност.

„Един човек, който има много вино, но няма жито, влиза в сделка с друг човек, който има много жито, но няма вино, и двамата си разменят жито на стойност 50 срещу вино на стойност 50. Тази размяна не представлява увеличение на разменната стойност нито за единия, нито за другия, тъй като още преди размяната всеки от тях е притежавал стойност, равна на оная, която придобива чрез тази операция.“15)

Работата никак не се променя, когато между стоките се изпречват парите като средство за обръщение и актовете на покупка и продажба осезателно се отделят един от друг.16) Стойността на стоките е изразена в техните цени, преди те да влязат в обръщението, тя е следователно предпоставка, а не резултат на същото.17)

Разгледано абстрактно, т. е. без оглед на ония обстоятелства, които не произтичат от иманентните закони на простото стоково обръщение в него, освен замяната на една потребителна стойност с друга не се извършва нищо друго освен една метаморфоза, проста промяна на формата на стоката. Една и съща стойност, т. е. едно и също количество овеществен обществен труд, остава в ръцете на един и същ стокопритежател най-напред във формата на неговата стока, после във формата на парите, в които тя се е превърнала, най-сетне, във формата на стоката, в която отново са се превърнали парите. Тази промяна на формата не включва никакво изменение на величината на стойността. Изменението, което претърпява стойността на самата стока в този процес, се ограничава в изменение на нейната парична форма. Тя съществува най-напред като цена на предложената за продажба стока, после като парична сума, която обаче вече е била изразена в цената, и, най-сетне, като цена на една еквивалентна стока. Това изменение на формата не съдържа само по себе си изменение на величината на стойността, също както не съдържа такова изменение обмяната на една банкнота от пет ф. ст. срещу соверени, полусоверени и шилинги, следователно, щом като обръщението на стоката довежда само до промяна във формата на нейната стойност, то довежда, ако процесът протича в чист вид, до размяна на еквиваленти. Затова и самата вулгарна икономия, колкото и малко да разбира какво нещо е стойността, всеки път, когато по своя маниер се стреми да разглежда това явление в чист вид, приема за предпоставка, че търсенето и предлагането се покриват, т. е. че тяхното влияние изобщо се унищожава. Така че ако по отношение на потребителната стойност и двамата контрагенти могат да спечелят, от разменна стойност не могат да печелят и двамата. Напротив, тук може да се каже: „Където има равенство —  няма печалба.“18) Наистина стоките могат да бъдат продавани на цени, които се отклоняват от тяхната стойност, но това отклонение е нарушение на закона за стоковата размяна.19) В своя чист вид тя е размяна на еквиваленти, следователно не е средство за печелене на стойност.20)

Затова зад опитите да се представи стоковото обръщение като източник на принадена стойност се крие обикновено едно quid pro quo, едно смесване на потребителна стойност с разменна стойност. Така напр. у Кондияк четем:

„Не е вярно, че при стоковата размяна една стойност се разменя с друга равна стойност. Напротив. Всеки от двамата контрагенти дава винаги по-малка стойност за по-голяма стойност... И наистина, ако винаги се разменяха равни стойности, нито един от контрагентите не би могъл да получи печалба. А и двамата печелят или би трябвало да печелят. Защо? Стойността на вещите се състои само в тяхното отношение към нашите потребности. Това, което за единия е повече, е за другия по-малко, и обратно... Никой няма да приеме, че ние пускаме в продажба неща, необходими за нашето собствено потребление... Ние искаме да дадем неполезната за нас вещ, за да получим друга, която ни е необходима; ние искаме да дадем по-малко за повече... Естествено е било да се мисли, че при размяната се дава еднаква стойност за еднаква стойност, щом стойността и на двете разменени неща е равна на едно и също количество пари... Но трябва да се вземе предвид и едно друго съображение; пита се: не разменяме ли и двамата излишък срещу нещо необходимо?“21)

Виждаме, че Кондияк не само смесва потребителна и разменна стойност, но чисто детински поставя на едно общество с развито стоково производство такива условия, при които производителят сам произвежда своите средства за съществуване, а в обръщението пуска само онова, което надминава неговите нужди, само излишъка.22) Въпреки това съвременните икономисти често повтарят аргумента на Кондияк, особено когато целят да представят развитата форма на стоковата размяна, търговията, като източник за създаване на принадена стойност.

„Търговията — казват те напр. — прибавя към продуктите стойност, тъй като същите продукти имат повече стойност в ръцете на потребителя, отколкото в ръцете на производителя и затова търговията трябва да се разглежда буквално (strictly) като производствен акт.“23)

Но човек не заплаща стоките два пъти: единия път тяхната потребителна стойност, а другия път — тяхната стойност. И ако потребителната стойност на стоката е по-полезна за купувача, отколкото за продавача, то паричната ѝ форма е по-полезна за продавача, отколкото за купувача. Нима иначе би я продавал? Така че със същото право би могло да се каже, че купувачът буквално (strictly) извършва един „производствен акт“, когато превръща напр. чорапите на търговеца в пари.

Когато се разменят стоки, или стоки и пари с еднаква разменна стойност, т. е. когато се разменят еквиваленти, тогава очевидно никой не извлича от обръщението повече стойност, отколкото е пуснал в него. Тогава не се образува принадена стойност. В чистата си форма процесът на стоковото обръщение обуславя размяна на еквиваленти, обаче в действителност работите не се извършват в чист вид. Затова да приемем, че се разменят нееквиваленти.

Във всеки случай на стоковия пазар си противостоят само стокопритежатели срещу стокопритежатели — и властта, която всяко от тези лица притежава по отношение на друго лице, е само властта на техните стоки. Веществената разлика между стоките е вещественият подтик на размяната и поставя стокопритежателите във взаимна зависимост, тъй като нито един от тях не държи в ръцете си предмета на своето собствено потребление, а всеки държи в ръцете си предмета на потреблението на другия. Освен тази веществена разлика между потребителните стойности на стоките между тях съществува още само една разлика - разликата между тяхната натурална и тяхната превърната форма, между стока и пари. И така стокопритежателите се различават помежду си само като продавачи, притежатели на стоки, и като купувачи, притежатели на пари.

Нека приемем сега, че поради някоя необяснима привилегия продавачът, може да продава своята стока над нейната стойност, напр. за 110, ако тя струва 100, т. е. с едно номинално увеличение на цената с 10%. Така че продавачът получава принадена стойност = на 10. Но след като е бил продавач, той става купувач. Сега трети стокопритежател му се изпречва като продавач, който на свой ред се ползва от привилегията да продава стоката с 10% по-скъпо. Нашият човек като продавач е спечелил 10, за да изгуби 10 като купувач.24) Фактически работата се свежда до това, че всички стокопритежатели продават един другиму своите стоки с 10% над стойността, а това е равносилно да ги продават по тяхната стойност. Такова всеобщо номинално покачване цената на стоките има същия резултат, както ако стоковите стойности се оценяват напр. в сребро вместо в злато. Паричните названия, т. е. цените на стоките, биха се покачили, но техните стойностни отношения биха останали неизменни.

Да предположим обратното, че купувачът има привилегията да купува стоките под тяхната стойност. Тук дори не е нужно да се напомня, че купувачът на свой ред става продавач. Той е бил вече продавач, преди да стане купувач. Той е изгубил вече 10% като продавач, преди да е спечелил 10% като купувач.25) Всичко си остава по старому.

Така че създаването на принадена стойност и следователно превръщането на пари в капитал не може да бъде обяснено нито с това, че продавачите продават стоките над тяхната стойност, нито с това, че купувачите ги купуват под стойността им.26)

Проблемът никак не ще се опрости, ако по контрабанден начин вмъкнем чужди отношения и напр. кажем заедно с полковник Торенс:

„Действителното търсене се състои в способността и в склонността (!) на потребителите да дават за стоките — по пътя на пряката или на непряката размяна —  известно по-голямо количество от всички съставни части на капитала, отколкото струва тяхното производство.“27)

В обръщението производители и консуматори си противостоят едни на други само като продавачи и купувачи. Да се твърди, че принадената стойност възниква за производителя от това, че потребителите плащат стоките над тяхната стойност, това значи само да се замаскира простото положение, че стокопритежателят имал като продавач привилегията да продава по-скъпо. Продавачът или сам е произвел стоката или замества нейния производител. Но и купувачът също така или сам е произвел стоката, изразена в неговите пари, или замества нейния производител. Така че производител противостои на производител. Това, което ги различава, е, че единият купува, а другият продава. Обстоятелството, че стокопритежателят под името производител продава стоките над тяхната стойност, а под името потребител ги плаща по-скъпо, не ни помага да направим нито крачка напред.28)

И тъй последователните застъпници на илюзията, че принадената стойност произлиза от някаква номинална надбавка към цената или от привилегията на продавача да продава стоките по-скъпо, предполагат съществуването на една класа, която само купува, без да продава, а следователно и само консумира, без да произвежда. От оная гледна точка, която достигнахме дотук, т. е. от гледна точка на простото обръщение, съществуването на една такава класа е още необяснимо. Но да надникнем напред. Парите, с които тази класа постоянно купува, очевидно трябва постоянно да се стичат към нея от същите стокопритежатели, и то без размяна, даром, по силата на някакво право или узаконено насилие. Да продаваш на тази класа стоките над тяхната стойност — това значи само по измамен начин да си възвръщаш част от дадените ѝ даром пари.29) Така напр. малоазиатските градове плащали годишен паричен данък на стария Рим. За тези пари Рим купувал от тях стоки и ги купувал твърде скъпо. Малоазийците изигравали римляните, като чрез търговията измъквали от победителите част от данъка. И все пак излъганите са били малоазийците. Техните стоки, както и по-преди, били заплащани с техните собствени пари. Това не е метод за забогатяване или за образуване на принадена стойност.

Затова нека се държим в границите на стоковата размяна, където продавачите са купувачи и купувачите — продавачи. Нашето затруднение произлиза може би от това, че разглеждахме лицата не като индивиди, а като персонифицирани [олицетворени] категории.

Да приемем, че стокопритежателят А е толкова хитър, че може да изиграе своите колеги В или С, докато те при всичкото си желание не могат да му отвърнат със същото. А продава на В вино на стойност 40 ф. ст. и придобива в замяна жито на стойност 50 ф. ст. А е превърнал своите 40 ф. ст. в 50 ф. ст., направил е от по-малко пари повече пари и е превърнал своята стока в капитал. Да разгледаме въпроса по-отблизо. Преди размяната имахме вино за 40 ф. ст. в ръцете на А и жито за 50 ф. ст. в ръцете на В, т. е. обща стойност 90 ф. ст. След размяната имаме същата обща стойност от 90 ф. ст. Намиращата се в обръщение стойност не се е увеличила нито с атом, но разпределението ѝ между А и В се е изменило. Онова, което за едната страна се явява като принадена стойност, представлява за другата страна намалена стойност, онова, което за едната страна се явява като плюс, представлява за другата минус. Същата промяна би станала, ако А без прикриващата форма на размяната направо би откраднал от В 10 ф. ст. Сумата на намиращите се в обръщение стойности очевидно не може да бъде увеличена с каквато и да е промяна в тяхното разпределение, също както никой евреин не може да увеличи масата на благородните метали в една страна, ако продаде един фартинг от времето на кралица Ана за една гвинея. Целокупната капиталистическа класа на една страна не може да изиграе сама себе си.30)

И тъй, както и да го извърта човек, резултатът си остава същият. Ако се разменят еквиваленти, не възниква никаква принадена стойност, а ако се разменят нееквиваленти — също не възниква принадена стойност.31) Обръщението или стоковата размяна не създава стойност.32)

Оттук се разбира защо в нашия анализ на основната форма на капитала, на формата, в която той определя икономическата организация на съвременното общество, ние оставяме засега изцяло неразгледани неговите популярни и, така да се каже, допотопни форми — търговския капитал и лихварския капитал.

В същинския търговски капитал формата П — С — П', да купиш с цел да продадеш по-скъпо, се явява в най-чист вид. От друга страна, цялото негово движение протича вътре в сферата на обръщението. Но тъй като не е възможно да се обясни със самото обръщение превръщането на парите в капитал, образуването на принадена стойност, то търговският капитал изглежда невъзможен, доколкото се разменят еквиваленти.33) Поради това неговото съществуване може да бъде изведено само от двустранното изиграване на купуващите и продаващите стокопроизводители от страна на паразитно вмъкващия се помежду тях търговец. В този смисъл Франклин казва: „Войната е грабеж, а търговията — измама.“34) За да се обясни нарастването на търговския капитал не с просто измамване на стокопроизводителите, необходим е дълъг ред от междинни брънки, които още напълно ни липсват тук, където стоковото обръщение и неговите прости моменти образуват единствената ни предпоставка.

Всичко, което казахме за търговския капитал, важи още повече за лихварския капитал. При търговския капитал двете крайни точки: хвърлените на пазара пари и извлечените от пазара умножени пари, са поне свързани помежду си чрез посредничеството на покупката и продажбата, чрез движението на обръщението. При лихварския капитал формата П—С—П' е съкратена само до непосредствено свързаните крайни точки П — П', до пари, които се разменят за повече пари — форма, която противоречи на природата на парите и е необяснима от гледна точка на стоковата размяна. Затова Аристотел казва:

„Съществуват два вида хрематистика: едната спада към търговията, а другата към икономиката; последната е необходима и заслужава похвала, а първата е основана на обръщението и справедливо се порицава (защото тя не се основава на природата на нещата, а на взаимната измама). Затова лихварството с пълно право възбужда ненавист, тъй като самите пари служат тук за източник на доход и не се употребяват за това, за което са били изнамерени. Защото те са възникнали за стоковата размяна, а лихвата прави от парите повече пари. Оттук и нейното название (TokoV — „лихва“ и „рожба“). Защото рожбите приличат на родителите. А лихвата е пари от пари, така че от всички занятия това е най-противно на природата.“35)

В хода на нашето изследване ние ще видим, че както търговският капитал, така и лихвоносният капитал са производни форми на капитала, и същевременно ще видим защо исторически те се явяват преди съвременната основна форма на капитала.

Ние видяхме, че принадената стойност не може да възникне от обръщението и че следователно при нейното образуване вероятно става зад гърба на обръщението нещо, което не се вижда в самия процес на обръщението.36) Но може ли принадената стойност да възникне от някъде другаде освен от обръщението? Обръщението е сборът на всички взаимни отношения между стокопритежателите. Вън от него стокопритежателят се намира в отношение само към своята собствена стока. Колкото се отнася до нейната стойност, отношението се ограничава с това, че тя съдържа известно количество от неговия собствен труд, измервано въз основа на определени обществени закони. Това количество труд се изразява във величината на стойността на неговата стока и тъй като величината на стойността се изразява в сметни пари, то количеството труд се изразява в дадена цена, напр. 10 ф. ст. Но неговият труд не се изразява в стойността на стоката плюс една прибавка към нейната собствена стойност, той не се изразява в цена, равна на 10, която същевременно  е и 11, не се изразява в стойност, която е по-голяма от самата себе си. Стокопритежателят може със своя труд да създава стойности, но не и самонарастващи стойности. Той може да увеличи стойността на стоката като към наличната ѝ стойност прибави чрез нов труд нова стойност, напр. като направи от обработената кожа обуща. Същият материал има сега по-голяма стойност, понеже съдържа по-голямо количество труд. Затова обущата имат по-голяма стойност, отколкото обработената кожа, но стойността на кожата е останала същата, каквато е била. Тя не е нараснала, не е присъединила към себе си принадена стойност през време на производството на обущата. Така че стокопроизводителят не може да увеличава стойността вън от сферата на обръщението, той не може да превръща пари или стока в капитал, без да влиза в съприкосновение с други стокопритежатели.

Така че капитал не може да възникне от обръщението, но също тъй не може да не възникне от обръщението. Той трябва да възникне в обръщението и същевременно не в него.

Получава се следователно двойствен резултат.

Превръщането на парите в капитал трябва да бъде изведено въз основа на закони, които са иманентни на стоковата размяна, така че за изходна точка да важи размяната на еквиваленти.37) Нашият притежател на пари, който е още какавида на същински капиталист, трябва да купува стоките по тяхната стойност, да ги продава по стойността им и все пак в края на процеса да извлече повече стойност, отколкото е вложил в него. Превръщането му в пеперуда трябва да се извърши в сферата на обръщението и същевременно не в сферата на обръщението. Това са условията на задачата Hic Rhodus, hic salta! [Тук е Родос, тука скачай!][63]

 

3. ПОКУПКА И ПРОДАЖБА НА РАБОТНАТА СИЛА

 

Изменението на стойността на парите, които трябва да се превърнат в капитал, не може да произлезе в самите пари, защото като покупателно средство и като платежно средство те реализират само цената на стоката, която купуват или заплащат, докато запазвайки своята собствена форма, те се превръщат във вкаменелост с неизменна величина на стойността.38) Също така това изменение не може да произлезе от втория акт на обръщението, от препродаването на стоката, защото този акт само превръща стоката от натуралната ѝ форма обратно в паричната форма. Следователно изменението трябва да се извършва в самата стока, която се купува в първия акт П — С, а не в нейната стойност, тъй като се разменят еквиваленти и стоките се заплащат по техните стойности. Така че изменението може да възникне само от нейната потребителна стойност като такава, т. е. от нейното потребление. За да може да извлече стойност от потреблението на дадена стока, нашият притежател на пари трябва да има щастие да открие вътре в сферата на обръщението, т. е. на пазара, такава стока, чиято потребителна стойност да притежава своеобразното свойство да бъде източник на стойност, т. е. такава стока, чието фактическо потребление да представлява процес на овеществяване на труда, т. е. процес на създаване на стойност. И притежателят на пари намира на пазара такава специфична стока: работоспособността, или работната сила.

Под работна сила, или работоспособност, ние разбираме сбора от физически и умствени способности, с които разполага организмът, живата личност на един човек, и които той поставя в движение винаги, когато произвежда някакви потребителни стойности.

Но за да може притежателят на пари да намери на пазара работната сила като стока, трябва да бъдат изпълнени различни условия. Размяната на стоки сама по себе си не съдържа никакви други отношения на зависимост освен ония, които произтичат от нейната собствена природа. При тази предпоставка работната сила може да се появи на пазара като стока само доколкото и защото нейният собствен притежател, т. е. лицето, чиято работна сила е тя, сам я предлага или продава като стока. За да може нейният притежател да я продаде като стока, той трябва да разполага с нея, т. е. да бъде свободен собственик на своята работоспособност, на своята личност.39) Той се среща на пазара с притежателя на пари и двамата влизат във взаимоотношение като равноправни стокопритежатели, различаващи се само по това, че единият от тях е продавач, а другият купувач, така че и двамата са юридически равни лица. За да се продължава това отношение, собственикът на работната сила трябва винаги да я продава само за определено време, защото ако я продаде изцяло, веднъж завинаги, той ще продаде самия себе си, ще се превърне от свободен човек в роб, от стокопритежател в стока. Като личност той трябва винаги да се отнася към своята работна сила като към своя собственост, т. е. като към своя собствена стока, а това ще му бъде възможно само доколкото я предоставя на купувача или му я отстъпва за потребление само временно, за определен срок, т. е. доколкото при нейното отчуждаване той не се отказва от своята собственост върху нея.40)

Второто съществено условие, за да може притежателят на пари да намери работната сила на пазара като стока, е следното: нейният притежател да бъде лишен от възможността да продава стоки, в които е овеществен неговият труд, и да бъде, напротив, принуден да продава като стока самата своя работна сила, която съществува рамо в неговия жив организъм.

За да може някой да продава стоки, различни от неговата работна сила, той трябва, разбира се, да притежава средства за производство, напр. суровини, оръдия на труда и т. н. Той не може да прави обуща без кожа. Освен това той има нужда от средства за живот. Никой, дори музикантът на бъдещето не може да се храни с продуктите на бъдещето, значи не може да се храни и с потребителни стойности, чието производство още не е завършено и — както още в първия ден от своето появяване на земята — човек трябва и сега всеки ден да консумира, преди да е започнал да произвежда и през времето, когато произвежда. Щом продуктите се произвеждат като стоки, те трябва да бъдат продавани, след като са произведени, и могат да задоволяват потребностите на производителя едва след продажбата. Към времето за производството се прибавя и времето, необходимо за продажбата.

Така че, за да превърне парите си в капитал, притежателят на пари трябва да намери на стоковия пазар свободен работник, свободен в двояк смисъл: че като свободна личност разполага с работната си сила като със своя стока и че, от друга страна, той няма за продан никаква друга стока, че е напълно лишен и свободен от всички предмети, нужни за практическото прилагане на неговата работна сила.

Притежателят на пари, който заварва трудовия пазар като един особен отрасъл на стоковия пазар, не се интересува от въпроса, защо този свободен работник му противостои в сферата на обръщението. Засега този въпрос не интересува и нас. Ние се придържаме към този факт теоретически, както притежателят на пари се придържа към него практически. Но едно е ясно. Природата не създава на едната страна притежатели на пари и на стоки, а на другата — притежатели само на работна сила. Това отношение не е нито създадено от природата, нито пък е такова обществено отношение, което е общо за всички исторически периоди. Очевидно то самото е резултат на едно предшестващо историческо развитие, продукт на много икономически преврати, на залеза на цялата редица по-стари формации на общественото производство.

И икономическите категории, които разглеждахме по-рано, носят своя исторически отпечатък. Съществуването на продукта като стока предполага определени исторически условия. За да стане стока, продуктът не трябва да бъде произведен като непосредствено средство за съществуването на самия производител. Ако ние бяхме изследвали при какви условия всички или по-голямата част от продуктите приемат формата на стоки, щяхме да открием, че това става само въз основа на един съвсем специфичен начин на производство, а именно капиталистическия. Но едно такова изследване не влизаше в непосредствения анализ на стоката. Стоково производство и стоково обръщение може да има независимо от това, че преобладаващата маса от продуктите, предназначени за непосредно задоволяване на собствените нужди, не се превръща в стоки, и следователно общественият производствен процес още не е напълно подчинен на господството на разменната стойност. За превръщането на продукта в стока разделението на труда вътре в обществото трябва да се развие до такава степен, че разграничението между потребителната стойност и разменната стойност, което започва едва с непосредствената разменна търговия, да бъде напълно завършено. Но тази степен на развитие е исторически присъща на най-различните обществено-икономически формации.

Ако разгледаме парите, ще видим, че те имат за предпоставка известно развитие на стоковата размяна. Различните парични форми като прост стоков еквивалент, средство за обръщение, платежно средство, съкровище и световни пари означават — ако съдим по различните размери или по относителното преобладаване на една или друга от тези функции — твърде различни стъпала на обществения производствен процес. И все пак опитът показва, че е достатъчно едно сравнително слабо развито стоково обръщение, за да се образуват всички тези форми. Другояче стои въпросът с капитала. Историческите условия на неговото съществуване съвсем не се изчерпват с наличността на стоковото и паричното обръщение. Той възниква само там, където притежателят на средства за производство и на средства за живот намира на пазара свободния работник като продавач на своята работна сила, и това единствено историческо условие вече включва в себе си цяла световна история. Затова капиталът още със самото си възникване възвестява настъпването на нова епоха на обществения производствен процес.41)

Сега трябва да разгледаме по-отблизо тази своеобразна стока, работната сила. Както всички други стоки и тя има стойност.42) Как се определя последната?

Стойността на работната сила, както и на всяка друга стока, се определя от работното време, което е необходимо за произвеждането, а следователно и за възпроизвеждането на този специфичен предмет на търговия. Доколкото е стойност, самата работна сила представлява само определено количество овеществен в нея среден обществен труд. Работната сила съществува само като способност на живия индивид. Затова нейното произвеждане има за предпоставка неговото съществуване. Щом съществуването на индивида е дадено, произвеждането на работната сила се състои в неговото собствено възпроизвеждане, в поддържането на неговия живот. За поддържането на своя живот живият индивид има нужда от известно количество средства за живот. Така че работното време, необходимо за произвеждането на работната сила се свежда към работното време, необходимо за произвеждането на тези средства за живот, т. е. стойността на работната сила е стойността на средствата за живот, необходими за поддържане живота на нейния притежател. Обаче работната сила се реализира само чрез своята външна проява, действа само в труда. Но при нейното действие, при труда, се изразходва определено количество човешки мускули, нерви, мозък и т. н., което трябва да бъде възстановено. Това увеличено изразходване предполага увеличено възстановяване.43) Притежателят на работната сила, който е работил днес, трябва да бъде в състояние и утре да повтори същия процес при същите условия на сила и здраве. Следователно количеството на средствата за живот трябва да бъде достатъчно, за да се поддържа трудещият се индивид като такъв в състояние на нормална жизнена дейност. Самите естествени потребности като храна, облекло, отопление, жилище и т. н. са различни според климатичните и другите природни особености на една или друга страна. От друга страна, самият размер на тъй наречените необходими потребности, както и начинът на тяхното задоволяване са исторически продукт и затова до голяма степен зависят от културното равнище на дадена страна, а между другото в значителна степен и от това, при какви условия, а следователно и с какви навици и с какви изисквания към живота се е формирала класата на свободните работници44). Така че в противоположност на другите стоки определението на стойността на работната сила съдържа исторически и морален елемент. Но за една определена страна и в един определен период средният обем и състав на необходимите за работника средства за живот е дадена величина.

Притежателят на работната сила е смъртен. Затова ако трябва непрекъснато да се явява на пазара — а това е предпоставка за непрекъснатото превръщане на парите в капитал, — продавачът на работната сила трябва да се увековечава „както се увековечава всеки жив индивид, т. е. чрез размножаване“.45) Работните сили, които поради изхабяване или смърт изчезват от пазара, трябва постоянно да се заместват поне със същото количество нови работни сили. Така че сумата на средствата за живот, необходими за произвеждането на работната сила, включва и средствата за живот за заместниците, т. е. за децата на работниците, и по такъв начин се увековечава на стоковия пазар расата на тези своеобразни стокопритежатели.46)

За да се преобразува общочовешката природа така, че да придобие ловкост и похватност в определен отрасъл на труда, да се превърне в развита и специфична работна сила, изисква се определено образование или възпитание, което от своя страна струва една по-голяма или по-малка сума от стокови еквиваленти. Тези разходи за образование са различни в зависимост от квалификацията на работната сила. Така че и тези разходи по обучението, които са нищожни за обикновената работна сила, влизат в кръга на стойностите, изразходвани за нейното произвеждане.

И така, стойността на работната сила се свежда към стойността на определена сума от средства за живот. Поради това тя се изменя с изменението на стойността на тези средства за живот, т. е. с изменението на величината на работното време, необходимо за тяхното произвеждане.

Част от средствата за живот, напр. хранителните продукти, топливото и т. н., всекидневно се изразходват и трябва всекидневно да се възобновяват. Други средства за живот като дрехите, мебелите и т. н. се износват в течение на по-продължително време и затова трябва да се възобновяват само след изтичането на по-продължителни периоди. Едни стоки трябва да се купуват или заплащат всекидневно, други — седмично, тримесечно и т. н. Но както и да се разпределя сумата на тези разходи в течение напр. на една година, тя винаги трябва да се покрива от средния приход, който работникът получава от ден на ден. Ако масата на стоките, необходими всекидневно за произвеждането на работната сила, е = А, тази на седмично необходимите = В, тази на тримесечно необходимите = С и т. н., то средната дневна маса на тези стоки би била = (365 А + 52 В + 4 С + и т.н.)/365.  Ако приемем, че в тази маса от стоки, необходими за един среден ден, се съдържа 6 часа обществен труд, то в работната сила всекидневно се овеществява половин ден среден обществен труд, т. е. за всекидневното произвеждане на работната сила е необходим половин работен ден. Това количество труд, нужно за нейното всекидневно произвеждане, съставя еднодневната стойност на работната сила, или стойността на всекидневно възпроизвежданата работна сила. Ако половин ден среден обществен труд се изразява в една златна маса от 3 шилинга, или от един талер, то един талер е цената, която отговаря на еднодневната стойност на работната сила. Ако притежателят на работната сила я предлага за един талер дневно, то продажната ѝ цена е равна на нейната стойност и според нашата предпоставка притежателят на пари, който бърза да превърне своите талери в капитал, плаща тази стойност.

Най-ниската граница, или минималната граница на стойността на работната сила, се образува от стойността на такава маса от стоки, без всекидневния приток на които носителят на работната сила, човекът, не може да възобновява своя жизнен процес, т. е. от стойността на физически необходимите средства за живот. Ако цената на работната сила спадне до този минимум, тя спада под стойността на работната сила, тъй като при тези условия последната може да се поддържа и развива само в хилав вид. А стойността на всяка стока се определя от работното време, нужно за произвеждането ѝ в нормално качество.

Съвсем евтина сантименталност е да се счита за грубо това определение на стойността на работната сила, което произтича от природата на нещата, и да се хленчи заедно с Роси:

„Да разглеждаш работоспособността (pùissancë de travail), като се абстрахираш от средствата за издръжка на труда през време на производствения процес, значи да разглеждаш една измислица (être de raison). Който казва труд, който казва работоспособност, той казва същевременно работник и средства за издръжка, работник и работна заплата“.47)

Работоспособността още не означава труд, също както и способността за хранене още не означава храносмилане. За този последния процес е нужно, както е известно, нещо повече от добър стомах. Който казва работоспособност, той не се абстрахира от средствата за живот, необходими за нейната издръжка, нейната стойност изразява именно стойността на тези средства за живот. Ако работната сила не може да бъде продадена, тя е безполезна за работника, той дори чувства като жестока природна необходимост факта, че неговата работоспособност се е нуждаела за своето произвеждане от определено количество средства за живот и постоянно се нуждае от такива за своето възпроизвеждане. Той открива тогава заедно със Сисмонди: „Работоспособността... е нищо, ако не се продаде.“48)

Своеобразната природа на тази специфична стока, на работната сила, се изразява между другото и в това, че със сключването на договора между купувача и продавача нейната потребителна стойност още не е преминала действително в ръцете на купувача. Нейната стойност, както и тази на всяка друга стока, е била определена, преди тя да е влязла в обръщението, тъй като е било вече изразходвано определено количество обществен труд за произвеждането на работната сила, но нейната потребителна стойност се състои в нейните предстоящи активни прояви. Затова отчуждаването на силата и нейното действително проявяване, т. е. нейното налично битие като потребителна стойност, не съвпадат по време. Обаче при такива стоки, при които формалното отчуждаване на потребителната им стойност чрез продажбата и действителното предаване на тази потребителна стойност на купувача не съвпадат по време, парите на купувача функционират в повечето случаи като платежно средство49). Във всички страни с капиталистически начин на производство работната сила се заплаща едва след като вече е функционирала в продължение на предвидения в договора за покупката срок, напр. в края на всяка седмица. Така че навсякъде работникът авансира на капиталиста потребителната стойност на своята работна сила; той предоставя на купувача да я консумира още преди последният да му е заплатил нейната цена; следователно работникът навсякъде кредитира капиталиста. Не само евентуалното загубване на кредитираната заплата при банкрут на капиталиста50), но и цяла редица факти с по-трайно въздействие показват, че това кредитиране не е празна фантазия.51) Но дали парите функционират като покупателно или като платежно средство - това никак не изменя характера на самата стокова размяна. Цената на работната сила е договорно установена, макар да се реализира едва по-късно, също както наемът на една къща. Работната сила е продадена, макар че ще бъде заплатена едва по-късно. Но за да разберем това отношение в чистия му вид, полезно е временно да приемем предпоставката, че при продажбата на работната сила нейният притежател всеки път веднага получава предвидената в договора цена.

Ние се запознахме с начина на определяне на онази стойност, която притежателят на пари плаща на притежателя на тази своеобразна стока — работната сила. Потребителната стойност, която пък притежателят на пари получава при размяната, се разкрива едва при действителното използване, едва в процеса на потреблението на работната сила. Всички неща, необходими за този процес, като суровини и т. н., притежателят на пари купува на стоковия пазар и ги плаща по пълната им цена. Процесът на потреблението на работната сила е същевременно процес на производство на стока и на принадена стойност. Потреблението на работната сила, както и потреблението на всяка друга стока, се извършва вън от пазара, или вън от сферата на обръщението. Затова ние заедно с притежателя на парите и притежателя на работната сила напускаме тази шумна сфера, разположена на повърхността и намираща се пред очите на всички, и тръгваме подир двамата в скритата област на производството, над чиято врата пише: No admittance except on business [Вход за външни лица забранен]. Тук ще се види не само как капиталът произвежда, но и как самият капитал се произвежда. най-сетне трябва да се разкрие тайната на печалбата.

Сферата на обръщението, или на стоковата размяна, в рамките на която се движат покупката и продажбата на работната сила, е същински рай за вродените човешки права. Тук господстват само свобода, равенство, собственост и Бентам. Свобода! Защото купувачът и продавачът на една стока, напр. на работната сила, се ръководят само от своята свободна воля. Те контрактуват като свободни, юридически равноправни личности. Договорът е крайният резултат, в който техните воли намират своя общ юридически израз. Равенство! Защото те се отнасят един към друг само като стокопритежатели и разменят еквивалент срещу еквивалент. Собственост! Защото всеки разполага само със своето. Бентам! Защото всеки от тях мисли само за себе си. Единствената сила, която ги събира и ги поставя във взаимно отношение, е тази на техния егоизъм, на тяхната лична полза, на техните частни интереси. И тъкмо защото всеки работи за себе си и никой не се грижи за другия, всички те по силата на една предустановена хармония на нещата или под покровителството на всехитрото провидение осъществяват само делото на своята взаимна полза, на своето общо благо, на своя общ интерес.

Като напускаме тази сфера на простото обръщение, или на стоковата размяна, от която vulgaris привърженик на свободната търговия черпи възгледи, понятия и мащаб за своята преценка относно обществото на капитала и наемния труд, ние виждаме, че физиономиите на нашите dramatis personae [действащи лица] като че ли започват малко да се изменят. Нашият предишен притежател на пари крачи напред като капиталист, притежателят на работна сила го следва като негов работник; единият многозначително се подхилва и гори от деловитост, а другият плахо се тегли назад като човек, който е продал на пазара своята собствена кожа и сега не очаква нищо друго освен... да му я ощавят.

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

1) Противоположността между властта на поземлената собственост, която почива върху личните отношения между крепостни и господари, и безличната власт на парите е ясно изразена в двете френски поговорки: „Nulle terre sans seigneur“ и „L’argent n'a pas de maître“ [„Няма земя без господар“ и „Парите нямат господар“).

2) „С пари се купуват стоки и със стоките се купуват пари“... (Mercier de la Rivière, „L'Ordre Naturel et essentiel des sociétés politiques“, p. 543).

3) „Ако една вещ бъде купена, за да бъде отново продадена, употребената за това сума се нарича авансирани пари; ако вещта не се купува, за да бъде пак продадена, парите могат да бъдат наречени изразходвани“. (James Steuart „Works“, etc., edited by General Sir James Steuart, his son, London, 1805, v. I, p. 274)

4) „Никой не разменя пари срещу пари“, извиква по адрес на меркантилистите (Merier de la Rivière, цит. съч., стр. 486). В едно съчинение, което специално се занимава с „търговията“ и „спекулата“, четем: „Всяка търговия се състои в размяната на разнородни неща и изгодата (за търговеца?) произлиза именно от тази разнородност. Не би имало никаква изгода... от размяната на един фунт хляб срещу един фунт хляб... оттук следва и изгодният контраст между търговията и комарджийството, което представлява само размяна на пари срещу пари.“ (Th. Corbet, „An Inquiiy into the Causes and Modes of the Wealth of Individuals; or the Principles of Trade and Speculation explained“, London, 1841, p. 5) Макар че Корбет не вижда, че П — П, размяната на пари срещу пари, представлява форма на обръщение, характерна не само за търговския капитал, но и за всеки капитал, той поне признава, че тази форма на една разновидност на търговията, а именно спекулата, съвпада с комарджийството. Но пък тогава идва Мак-Кълък и намира, че всяко купуване с цел за продажба е спекула и че следователно разликата между спекула и търговия съвсем изчезва. „Всяка сделка, при която едно лице купува даден продукт, за да го продаде отново, е всъщност спекула.“ (Mac Culloch, „A Dictionary Practical etc. of Commerce“, London, 1847, p. 1009). Несравнено no-наивен е Пинто, този Пиндар на амстердамската борса: „Търговията е комарджийство (тази фраза е заета от Лок), а от просяци не може да се спечели нищо. Ако човек в продължение на дълго време е измъкнал всичките пари от всички [съиграчи], би трябвало доброволно да им върне по-голямата част от печалбата, за да може играта да започне отново.“ (Pinto, „Traité de la Circulation et du Crédit“, Amsterdam, 1771, p. 231).

5) „Капиталът се дели... на първоначален капитал и на  печалба, т. е. прираст на капитала... макар че самата практика веднага пак превръща тази печалба в капитал и я пуска заедно с него в обръщение.“ (Фридрих Енгелс, „Очерци към критиката на политическата икономия“, в „Deutsch-Französische Jahrbücher“, издавани от Арнолд Руге и Карл Маркс, Париж, 1844, стр. 99 [виж настоящото издание, т. 1 стр. 536]).

6) Аристотел противопоставя икономиката на хрематистиката.  Той изхожда от икономиката. Доколкото тя представлява изкуство за придобиване, тя се ограничава с набавянето на предмети, необходими за живота и полезни за домакинското или за държавата. „Истинското богатство (ὁ ἀληθινὸς πλοῦτος) се състои от такива потребителни стойности; защото количеството собственост от този род, което е необходимо за по-добър живот, не е безгранично. Но има и друг вид изкуство за придобиване, което обикновено и с право се нарича хрематистика и за което изглежда не съществува никаква граница на богатството и собствеността. Стоковата търговия („ἡ καπηλικὴ>“ значи буквално търговия на дребно и Аристотел взема тази форма, защото в нея решаваща роля играе потребителната стойност) по своята природа не спада към хрематистиката, тъй като при нея размяната се отнася до необходимите за самите тях (купувачи и продавачи) предмети.“ „Поради това — казва той по-нататък — първоначална форма на стоковата търговия е била разменната търговия, но с нейното разширение по необходимост са се появили парите. С изнамирането на парите разменната търговия по необходимост е трябвало да се развие в καπηλικὴ, в стокова търговия, а тази последната — в противоречие на своята първоначална тенденция — се е развила в хрематистика, в изкуство да се печелят пари. А хрематистиката се различава от икономиката по това, че за нея обръщението е източник за богатство“ (ποιητικὴ χρημάτων ... διὰ χρημάτων μεταβολῆς). Цялата тя е построена върху парите, тъй като парите са началото и краят на този вид размяна (τὸ γὰρ νόμισμα στοιχεῖον καὶ πέρας τῆς ἀλλαγῆς ἐστίν). Затова и богатството, към което се стреми хрематистиката, е безгранична И както всяко изкуство, което схваща целта си не като средство, а като самоцел, е безгранично в своя стремеж все повече и повече да се приближи към тази цел — докато изкуствата, които се стремят към средствата за достигане на целта, не са безгранични, защото самата им цел им поставя граница — тъй и хрематистиката няма граница за своята цел, а целта ѝ е абсолютно забогатяване. Икономиката, а не хрематистиката има граница... първата има за цел нещо различно от самите пари, а втората — тяхното увеличаване... Смесването на двете форми, които се преплитат една в друга, кара някои да виждат в запазването и увеличаването на парите до безкрайност крайната цел на икономиката“. (Aristóteles, „De República“. edit. Bekker, кн. I, гл. 8 и 9, на разни места).

7) „Стоките (тук в смисъл на потребителни стойности) не са определящата цел на промишления капиталист... негова определяща цел са парите“, (Th. Chalmers, „On Political Economy etc.“, 2nd edit., Glasgow, 1832, стр. 165, 166).

8) „Макар че търговецът не подценява вече постигнатата печалба, неговият поглед винаги е насочен към бъдещата печалба.“ (A. Genovesi, „Lezioni di Economía Civile“ (1765). Издание на италианските икономисти от Кустоди. Parte Moderna, t. VIII, p. 139).

9) „Ненаситната страст към печалба, този auri sacra fames [проклет глад за злато] винаги определя дейността на капиталиста.“ (Mac Culloch, „The Principles of Political Economy“, London, 1830, p. 179). Разбира се, това схващане не пречи на същия Мак-Кълък и компания при теоретически затруднения, напр. при разглеждане на свръхпроизводството, да превръщат същия капиталист в добър гражданин, за когото е важна само потребителната стойност и който дори развива истински хищнически апетит към обуща, шапки, яйца, басми и други съвсем домашни видове потребителна стойност.

10) Σὠξειν [„спасявам“] е един от характерните изрази на гърците за трупането на съкровища. Също така и английското „to save“ едновременно значи „спасявам“ и „пестя“.

10а) „Безкрайността, която нещата не постигат в движението си напред, се постига от тях чрез кръгообръщението.“ (Galiani, цит. съч., стр. 156).

11) „Не материята съставя капитала, а стойността на тази материя.“ (J. В. Say, „Traité d’Economie Poitique“, 3-ème èd., Paris, 1817, t. II, p. 429.

12) „Средствата за обръщение [currency] (!), които се употребяват за производителни цели, са капитал.“ (Macleod, „The Theory and Practice of Banking“. London, 1855, v. I, ch. I, p. 55). „Капитал са стоките.“ (James Mill, „Elements of Political Economy“, London, 1821, p. 74).

13) „Капиталът... е непрекъснато умножаваща се стойност“ (Sismondi, „Nouveaux Principes d’Economie Politique“, t. I, p. 89).

14) „Размяната е чудесна сделка, при която и двамата контрагенти винаги (!) печелят.“ (Destutt de Tracy, „Traité de la Volonté et de ses Effets“, Paris, 1826, p. 68). Същата книга излезе по-късно под заглавието „Traité d’Economie Politique“.

15) Mercier de la Rivière, цит. съч., стр. 544.

16) „Дали едната от тези две стойности е пари или и двете са обикновени стоки — това само по себе си е съвсем безразлично.“ (Mercier de la Rivière, цит. съч., стр. 543).

17) „Контрагентите не определят стойността; тя вече е определена преди сделката.“ (Le Trosne, цит. съч., стр. 906).

18) „Dove è eguaglità, non è lucro“. (Galiani, „Della Moneta“, т. IV от сборника Кустоди, Parte Moderna, стр. 244).

19) „Размяната става неизгодна за едната от страните, когато някое странично обстоятелство намали или увеличи цената: тогава равенството е нарушено; но това нарушение се дължи на тази странична причина, а не на размяната.“ (Le Trosne, цит. съч., стр. 904).

20) „Размяната по своята природа е договор на равенство, който се сключва между една стойност и друга, равна на нея стойност. Следователно тя не е средство за забогатяване, понеже се дава толкова, колкото се получава.“ (Le Trosne, пак там, стр. 903).

21)Condillac, „Le Commerce et le Gouvernement“ (1776), издание на Дара и Молинари в „Mélanges d’Economie Politique“, Paris, 1847, p. 267 и 291.

22) Затова Льотрон много правилно възразява на своя приятел Кондияк: „В развитото общество няма нищо излишно.“ [Le Trosne, цит. съч., стр. 907]. Същевременно той му подхвърля забележката, че „ако и двамата разменящи получават еднакво повече срещу еднакво по-малко, то и двамата получават по еднакво“. Тъй като Кондияк няма още нито най-малка представа за природата на разменната стойност, той е най-подходящият авторитет за г. проф. Вилхелм Рошер при създаването на неговите собствени детински възгледи. Виж неговата книга „Die Grundlagen der Nationalökonomie“. Dritte Auflage, 1858.

23) S. P. Newman, „Elements of Political Economy“, Andover and  New York 1835, p. 175.

24) „Чрез покачването на номиналната стойност на продукта... продавачите не стават по-богати... тъй като тъкмо онова, което спечелват като продавачи, те го губят като купувачи.“ ([J. Gray] „The Essential Principles oí the Wealth of Nations etc.“, London, 1797, p. 66).

25) „Ако човек е принуден да продава за 18 ливри известно количество от такива произведения, което в действителност има стойност 24 ливри, то пък когато употреби същите пари за купуване, той ще получи за 18 ливри толкова, колкото за 24 ливри.“ (Le Tresne, цит. съч., стр. 897).

26) „Така че никой продавач обикновено не може да покачва цената на своите стоки и същевременно да не бъде принуден да плаща по-скъпо стоките на другите продавачи. По същата причина никой потребител не може да купува всичко по-евтино и да не бъде същевременно принуден да намали цената на стоките, които сам продава.“ (Мercier de la Rivière, цит. съч., стр. 555).

27) R. Torrens, „An Essay on the Production of Wealth“, London, 1821, p. 349.

28) „Мисълта, че потребителите заплащат печалбата, сигурно е напълно абсурдна. Кои са потребителите?“ (G. Ramsay, „An Essay on the Distribution of Wealth“, Edinburgh, 1836, p. 183).

29) „Когато някой не намира пазар на стоките си — съветва ли го г. Малтус да даде пари на друго лице, за да му купи то стоките?“ — така един негодуващ рикардианец запитва Малтус, който, както и неговият ученик, попът Челмърс, величае икономическото значение на класата на тези, които само купуват или консумират. Виж „An Inquiry into those Principles respecting the Nature of Demand arid the Necessity of Consumption, lately advocated by Mr. Malthus etc.“ London, 1821, стр. 55.

30) Дестю дьо Траси, макар да е бил — а може би, защото е бил член на института[62], е бил на противоположното мнение. Промишлените капиталисти, казва той, си докарват печалбите с това, че „продават всички стоки по-скъпо, отколкото е струвало тяхното производство. Но на кого ги продават? Най-напред едни на други.“ (Destutt de Tracy, цит. съч., стр. 239).

31) „Размяната на две равни стойности нито увеличава, нито намалява масата на стойностите, които се намират в обществото. А размяната на две неравни стойности... също така никак не изменя сумата на обществените стойности, макар че прибавя към състоянието на единия онова, което отнема от състоянието на другия.“ (J. В. Say, „Traité d’Economie Politique“, 3-ème éd. Paris, 1817, t. Il, p. 443, 444). Разбира ce, Сей, без да мисли за изводите от това положение, го взема почти буквално от физиократите. Следният пример ще посочи начина, по който той, за да увеличи своята собствена „стойност“, използва техните съчинения, които по негово време са били почти в неизвестност. „Най-знаменитото“ положение на monsieur Сей: „Продуктите се купуват само срещу продукти“ (пак там, том II, стр. 441), гласи в оригинала на физиократите: „Продуктите се заплащат само с продукти“. (Le Trosne цит. съч., стр. 899).

32) „Размяната не прибавя към продуктите изобщо никаква стойност.“ F. Wayland, „The Elements of Political Economy“, Boston, 1843, p. 169).

33) „При господството на неизменни еквиваленти търговията би била невъзможна“, G. Opdyke, „А Treatise on Political Economy“, New York, 1851, p. 66-69). „В основата на разликата между реална стойност и разменна стойност лежи един факт, а именно фактът, че стойността на една вещ се различава от така наречения еквивалент, който се дава за нея в търговията, т. е. че този еквивалент съвсем не е еквивалент.“ (Фридрих Енгелс. „Очерци към критиката на политическата икономия“, в „Deutsch-Französische Jahibiicher“, издавани от Арнолд Руге и Карл Маркс, Париж, 1844, стр. 95, 96 [виж настоящото издание, т. 1, стр. 532]).

34) Benjamin Franklin, Works, vol. Il, edit. Sparks, in „Positions to be examined, concerning National Wealth“, p. 376.

35) Aristóteles, „De República“, книга 1, гл. 10, стр. 17.

36) „При обикновени условия на пазара печалба не се получава от размяна. Ако не е съществувала от по-рано, тя не би могла да бъде налице и след тази сделка.“ (Ramsey, цит. съч., стр. 184).

37) След всичко гореизложено читателят ще разбере, че това означава само едно: образуването на капитала трябва да бъде възможно и тогава, когато цената на стоката е равна на стойността на стоката. То не може да бъде обяснено с отклонението на стоковите цени от стоковите стойности. Ако цените действително се отклоняват от стойностите, трябва най-напред да ги сведем към последните, т. е. да се абстрахираме от това обстоятелство като чисто случайно, за да имаме пред себе си в чист вид явлението на образуването на капитал въз основа на стоковата размяна и при изучаването му да не ни въвеждат в заблуждение пречещи странични обстоятелства, чужди на същинския процес. Известно е впрочем, че това свеждане съвсем не е само научна процедура. Постоянните колебания на пазарните цени, тяхното покачване и спадане, се компенсират, унищожават се взаимно и сами се свеждат към средната цена като към своя вътрешна норма. Тя е пътеводната звезда напр. за търговеца или индустриалеца във всяко начинание, което изисква по-продължително време. Така той знае, че ако се вземе един по-дълъг период като цяло, стоките наистина не се продават нито по-евтино, нито по-скъпо, а винаги по тяхната средна цена. Така че ако незаинтересованото мислене беше в интерес на капиталиста, той би трябвало да си постави проблема за образуването на капитала така: как може да възникне капитал, когато цените се регулират от средната цена, т. е. при последна сметка от стойността на стоката? Казвам „при последна сметка“, понеже средните цени не съвпадат направо с величината на стоковите стойности, както мислеха А. Смит, Рикардо и др.

38) „Във формата на пари... капиталът не произвежда никаква печалба“. (Ricardo, „Principles of Political Economy“, 3 ed. London, 1821, p. 267)

39) В енциклопедии върху класическата древност човек може да срещне безсмислицата, че в античния свят капиталът бил напълно развит — „липсвали само свободният работник и кредитните учреждения“. И г. Момзен в своята „Римска история“ изпада от едно quid pro quo (нелепост) в друго.

40) Затова различни законодателства определят максимални срокове на трудовите договори. Всички законодателства на народите, у които трудът е свободен, регулират условията за прекратяването на договорите. В редица страни, особено в Мексико (преди американската гражданска война също и в откъснатите от Мексико територии, а фактически и в дунавските провинции преди реформите на Куза[64]), робството е скрито под формата на „пеонаж“. Чрез заеми, които трябва да бъдат погасени чрез отработване и се протакат от поколение на поколение, не само отделният работник, но и неговото семейство фактически стават собственост на други лица и на техните семейства. Хуарес беше отменил този „пеонаж“. Тъй нареченият император Максимилиан го въведе пак с декрет, който в парламента във Вашингтон справедливо бе заклеймен като декрет за възстановяване на робството в Мексико. „Отделни мои телесни и духовни способности и възможности за различен род дейност аз мога... да отчуждя на някой друг за ограничено по време използване, защото след това ограничение те имат само външно отношение към моята цялостност и всеобщност. Обаче ако отчуждя цялото си време, което става конкретно чрез процеса на труда, ако отчуждя производителната си дейност като цяло, аз бих превърнал в собственост на други самата същност на тази дейност, моята всеобща дейност и действителност, моята личност.“ (Hegel, „Philosophie des Rechts“, Berlin, 1840, S. 104, § 67).

41) Онова, което характеризира капиталистическата епоха, е, че работната сила приема за самия работник формата на стока, която му принадлежи, и следователно неговият труд приема формата на наемен труд. От друга страна, едва от този момент стоковата форма става всеобща форма на продуктите на труда.

42) „Стойността на един човек, както и на всички други неща, е неговата цена, т. е. тя възлиза на толкова, колкото плащат за използването на неговата сила.“ (Th. Hоbbes. „Leviathan“, във „Works“, изд. Molesworth, London, 1839-1844, v. Ill, р. 76).

43) Поради това староримският vilicus, който е стоял като управител начело на земеделските роби, е получавал „по-малък дял от тях, тъй като неговият труд е бил по-лек от труда на робите.“ (Th. Mommsen, „Römische Geschichte“, 1856, S. 810)

44) Сравни W. Th. Thornton, „Overpopulation and its Remedy, London, 1846“.

45) Пети.

46) „Неговата (на труда) естествена цена... се състои от такова количество необходими средства за живот и удобства, което — съобразно с климата и обичаите на една страна — е необходимо за поддържането на работника и му дава възможност да отгледа такова семейство, което осигурява на пазара едно неотслабващо „предлагане на труд“. (R. Torrens, „An Essay on the External Corn Trade“, London, 1815, p. 62). Думата „труд“ тук е неправилно употребена вместо „работна сила“.

47)Rossi, „Cours d’Economie Politique“, Bruxelles, 1842, p. 370.

48) Sismondi, „Nouveaux Principes d’Economie Politique“, t. I, p. 113.

49) „Всеки труд ce заплаща след неговото завършване.“ („An Inquiry into those Principles respecting the Nature of Demand etc.“ p. 104). „Търговският кредит вероятно е започнал в момента, в който работникът, първоизточникът на всяко производство, е бил в състояние въз основа на своите спестявания да чака заплащането на своя труд до края на седмицата, 14 дни, 3 месеца и т. н.“ (Ch. Ganilh, „Des Sistèmes de l’Economie Politique“, 2-ème édit. Paris, 1821, t. 11, p. 150).

50) „Работникът... дава в заем своята производителна сила“, казва Щорх, но коварно добавя, че той „нищо не рискува“, освен „да изгуби своята заплата... работникът не влага нищо материално“. (Storch, „Cours d’Economie Politique“, Petersbourg, 1815, t. Il, p. 36, 37).

51) Един пример. В Лондон съществуват два вида хлебари — „full priced“, които продават хляба по пълната му стойност, и „undersellers“, които го продават под тази стойност. Последната категория обхваща повече от 3/4 от общия брой на хлебарите (стр. XXXII в „Report“ на правителствения комисар X. С. Тримънхийр относно „Grievances complained of bу the journeymen bakers etc.“, London 1862). Всички тези undersellers продават почти без изключение хляб, фалшифициран с примеси от стипца, сапун, поташ, вар, дербишайрско каменно брашно и други такива приятни, хранителни и здрави прибавки. (Виж цитираната по-горе Синя книга, а също и отчета на „Committee of 1855 on the Adultération of Bread“ и книгата на д-р Хасел „Adultérations Detected“, 2nd edit. London 1861). Сър Джон Гордон заявил в своите показания пред комитета за 1855 г., че „поради тази фалшификация бедният, който живее с два фунта хляб на ден, в действителност не получава и една четвърт от хранителните вещества, да не говорим за вредното влияние върху неговото здраве“. Като причина за това, че „твърде голяма част от работническата класа“, макар че е добре осведомена за тези фалшификации, все пак се примирява със стипцата, каменното брашно и т. н., Тримънхийр (пак там, стр. XLVIII) изтъква, че те „по силата на необходимостта са принудени да вземат от хлебаря или от chandler’s shop [бакалницата] хляба, който там благоволяват да им дадат“. Тъй като трудът им се заплаща едва в края на седмицата, „те едва в края на седмицата могат да платят хляба, който е бил консумиран от техните семейства в продължение на седмицата“; и Тримънхийр, като привежда свидетелски показания, добавя: „Общопризнато е, че хлябът с такива примеси се приготвя специално за този род купувачи“ (It is notorious that bread composed of those mixtures, is made expressly for sale in this manner“). „В много английски (особено шотландски) земеделски окръзи работната заплата се изплаща на две седмици и дори месечно. При такива дълги срокове земеделският работник е принуден да купува своите стоки на кредит... Той трябва да плаща по-високи цени и фактически е прикрепен към онова дюкянче, което му дава на кредит. Така напр. в Хорнингшем в Уилтс, където изплащането на заплатата става веднъж на месец, работникът плаща 2 шилинга и 4 пенса за stone [14 фунта] от същото брашно, за което иначе навсякъде би заплатил 1 шил. и 10 пенса („Sixth Report on Public Health“ by „The Medical Officer of the Privy Council etc.“ 1864, p. 264). „Работниците от работилниците за ръчно щампосване на басми в Пейзли и Килмарнок (Западна Шотландия) наложиха в 1853 г. чрез стачка намаление на платежния срок от един месец на 14 дни“. („Reports of the Inspectors of Factories for 31st Oct. 1853“, p. 34). Като по-нататъшно твърде мило развитие на кредита, който работникът дава на капиталиста, може да се разгледа методът на много английски притежатели на каменовъглени мини, където работникът получава заплата само в края на месеца, а дотогава получава от капиталиста аванси често пъти в стоки, за които той трябва да плаща по-високо от пазарната им цена (Trucksystem). „Собствениците на каменовъглените мини навсякъде са свикнали да изплащат заплатите на работниците веднъж в месеца, а дотогава да им дават аванси в края на всяка седмица. Този аванс се дава в лавката (a именно в tommy-shop, т. е. в лавката, която принадлежи на самия собственик). Работникът получава аванса на единия край и веднага го изразходва на другия край.“ („Children’s Employment Commission, 3rd Report“. London 1864, p. 38, № 192).

 

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА

[62] Има се предвид Институтът на Франция — висше научно учреждение, което се състои от няколко отделения, или академии; съществува от 1795 г. Дестю дьо Траси бил член на академията на моралните и политическите науки.

[63] Hic Rfiodus, hic salta! (Тук е Родос, тук скачай! — в преносен смисъл: Тук покажи на какво си способен!) — думи, отправени към един самохвалко) от баснята на Езоп „Самохвалко“), който твърдял, че на остров Родос правел огромни скокове.

[64] Споменаваният от Маркс „преврат на Куза“ е важно събитие в историята на Румъния. През януари 1859 г. видният обществен и политически деец Александър Куза бил избран за княз отначало на Молдавия, а след това и на Влашко. С обединяването на тези две дунавски княжества, които дълго време се намирали във васална зависимост от Отоманската империя, били положени основите на единната румънска държава. Като дошъл на власт, Куза си поставил за цел да прокара редица буржоазнодемократически реформи. Неговата политика обаче срещнала сериозна съпротива от страна на чокоите и на известна част от буржоазията. След като Националното събрание, в което преобладавали представители на чокоите, отхвърлило предложения от правителството проект за аграрна реформа, Куза извършил в 1864 г. държавен преврат, който довел до разтурянето на реакционното Национално събрание, до обнародването на нова конституция, разширяването на кръга на избирателите и засилването на ролята на правителството. Приетата при тази нова политическа обстановка аграрна реформа предвиждала отменяне на крепостното право и даване земя на селяните срещу погасителни вноски.

 

Към съдържанието
<< | >>
Към Маркс и Енгелс
Към българския раздел на МИА
Други езици | Контакти